Чепеларе в миналото

Миналото на град Чепеларе е все още твърде неясно и исторически неосветлено. В повечето исторически публикации се взема за основа писаното от Васил Дечев в двутомната му история “Миналото на Чепеларе”, но за жалост то е твърде неясно и исторически невярно. Разбира се, за времето си този труд е нещо голямо, но днес той има по-скоро етнографско-литературна стойност, а не историческа. Николай Хайтов в предговора си към второто издание изключително точно оценява труда на Дечев: “Грешил е и Дечов в своята история (както всички са грешили), но нека да не забравяме, че той започна току речи от нищо…”

Нека проследим с какви археологически проучвания и находки разполагаме в момента по отношение на гр. Чепеларе:

• В своята статия “Долината на Чая през желязната епоха” Божидар Чапъров твърди, че намерените каменни чукове от гр. Чепеларе, които се отнасят към неолита, говорят, че поречието на реката е обитавано още от древността.

• В публикацията си “Скални светилища в Родопите и Горнотракийската низина, представени с археологически материал и обекти от Смолянско и Пловдивско” Костадин Кисьов съобщава, че скалният връх “Св. Илия”, край гр. Чепеларе, е носител на археологически материал от ранно и късно желязната епоха. Въпреки направените само сондажни проучвания на върха, той може да бъде определен като място на тракийско светилище, свързано с култа към скалата и природните сили. Това твърдение се подкрепя не само от открития археологически материал, а и от факта, че върхът е обект на култова дейност в продължение на дълъг период от време.

• Никола Дамянов в “Погребалният обичай през късната античност в Западните Родопи” споменава, че край гр. Чепеларе и к. к. Пампорово са регистрирани могилни некрополи от ІV-V в. сл. Хр. Край гр. Чепеларе е открит и плосък некропол от същото време.

• Професор Страшимир Димитров в бележките си към второто издание на “Миналото на Чепеларе” посочва, че изброените от Дечев археологически паметници на територията на Чепеларе като: стари църкви, християнски гробища, късове от венецианско стъкло, християнски светилища и др., датират от Българското средновековие.

• В списъците на обявените и декларирани паметници на културата, изготвени от Националния институт за паметниците на културата – извадка от Справочника на паметниците на културата в Смолянска област, като обявени археологически паметници на културата в гр. Чепеларе са отбелязани следните обекти:

– Средновековен некропол; намира се западно в града; деклариран на 24.04.1974 г.; обявен в ДВ. бр. 41/21.05.1976 г.; паметник на културата с местно значение.

– Средновековен некропол; намира се на 9 км южно от града, по шосето за Пампорово; деклариран на 24.04.1974 г.; обявен в ДВ. бр. 41/21.05.1976 г.; паметник на културата с местно значение.

– Средновековно селище и некропол; намират се в местността “Чипоския хан”, 3 км южно от града; декларирани на 24.04.1974 г.; обявени в ДВ. бр. 41/21.05.1976 г.; паметник на културата с местно значение.

Не е лошо да се имат предвид и археологически проучвания и находки в съседните на Чепеларе селища, тъй като най-отдалечените от тях се намират на не повече от около 20 км от него:

• През 1940 г. Васил Миков провежда разкопки в селата Проглед, Павелско и Орехово. В с. Проглед разкопава и проучва 4 могили, в с. Павелско 23 могили и 1 некропол от 12 гроба в местността Чернаки и в с. Орехово 8 могили. Във връзка с проведените археологически проучвания той пише: “Както начинът на погребението, така и материалите, разкрити в надгробните могили около Проглед и Павелско са еднакви и едновременни. Могилите и на двете места са пръснати по околните височини и са насипани с камъни и пръст. В тях се откриха малки каменни гробове или погребения, при които тялото е погребано направо или чрез изгаряне, като недогорелите кости в повечето случаи са били слагани в глинен съд. При умрелите са били поставяни глинени съдове, или, което е по-често, бронзови фибули или други предмети. Почти всички съдове се откриха съвършено раздробени, поради тежестта на пръстта и главно поради малкия могилен пласт, който допуща по-резки промени на температурата. Затова не можа да се установи и формата на нито един от съдовете. В замяна на това, обаче, в повечето от могилните гробове се откриха голям брой разнообразни по форма бронзови фибули, които почти по нищо не се отличават от многобройните фибули, открити не само по всички краища на нашите земи, но и в някои от съседните страни. Всички тези фибули са типични за края на старата желязна или халщатска епоха, т. е. за времето между VІ-ІV в. пр. Хр. (изключение прави могилната находка от местността Равнища в с. Павелско, която е от ХІІ-Х в. пр. Хр. – б. а.). От материалите, открити в могилните некрополи при Проглед и Павелско, както и от намерените от същото време предмети в съседните селища – Гела, Добралък, Лъкавица, Хвойна и др. се вижда, между VІ-ІV в. пр. Хр. долината на Чепеларската река, както и някои близки области са били един културен център, в който траките не само са разработвали сребърните и медни руди из този край, но са произвеждали и различни бронзови и сребърни накитни предмети, които са били разнасяни из близките и по-далечни краища… Орехово бе последното село в землището, на което направих разкопки… От намерените глинени късове се вижда, обаче, че могилите около Орехово не са вече от времето между VІ-ІV в. пр. Хр., а трябва да се отнесат към ІІ-ІІІ в. сл. Хр.” За некропола в местността Чернаки Миков отбелязва, че той приблизително е от началото на V в. сл. Хр., датирайки го по намерените в него късно – римски малки, медни монети – центенионалис. От този некропол се вижда, че тракийските племена през V в. сл. Хр. погребват своите покойници по християнски, т. е. в гробове ориентирани от запад към изток, а не чрез изгаряне и насипване на могили над покойниците. В гробовете Миков открива: глинени и стъклени съдове, бронзови гривни, токи и обеци.

• В посочената вече публикация на Костадин Кисьов се съобщава, че е открит археологически материал в съседните на Чепеларе селища от следните епохи: Забърдо – късна бронзова епоха, ранна желязна епоха, късна желязна епоха и антична епоха; Острица – късна желязна епоха.

• В съобщението си “Археологически проучвания в землището на с. Зорница, община Чепеларе” Костадин Кисьов информира, че в археологическия обект в местността “Манастира” от ІV-ІІІ в. пр. Хр. са открити: част от вкопано в терена съоръжение, изградено от плочести камъни, споени с калов разтвор; голямо количество фрагменти от предварително счупени съдове – преобладават фрагментите от груби, дебелостенни съдове, украсени с релефни ленти, а значително по-малко са тези от фини съдове, украсени с графит и врязани геометрични фигури; фрагменти от два големи съда; две глинени тежести (стан и вретено); части от глинени первази на огнища, украсени със скачени есове; части от похлупаци; желязна шлака.

• В своето изследване Тракийски некропол край с. Стойките, Пловдивска област” Костадин Кисьов пише, че в к. к. Пампорово са открити част от гробните дарове на разрушена могила, в която са извършени две погребения чрез трупополагане. След разкопаването й са открити: сребърен нагръдник с елипсовидна форма, украсен по краищата с перлов орнамент; сребърен пръстен; сребърна усукана гривна; биконична сребърна висулка. Типологически тези накити се отнасят към V-ІV в. пр. Хр.

• За останките край с. Павелско на крепостта Зареница Божидар Чапъров през 1981 г. пише следното: “Много добре е запазена и тракийската крепост Зареница при село Павелско, която датира от V-І век пр. Хр. Построена на едноименния връх (1251 м) по билото на Радюва планина, тя е охранявала и големия тракийски път от Абдера (на Егейско море) за Истрос (р. Дунав). Крепостта е научно документирана за първи път от експедиция “Родопи-78”. Според преданията тя продължава да съществува до падането й под османска власт.

• Откритите развалините в местността Иверце, с. Павелско, от тракийска крепост също археологически се датират от късно желязната епоха т. е. V-І в. пр. Хр.

• Д. Гергова съобщава: “Най-ранната и проста, едноспирална фибула е представена в Тракия с два екземпляра от Павелско.” За посоченото вече от Миков погребение в Павелско – свит скелет в гроб, Гергова смята, че не е от типа на по-късните погребения, добре познати в Родопите след VІІІ в. пр. Хр. То се отнася към началото на Омировата епоха. Това дава основание да се твърди, че най-ранните фибули в Тракия са от началото на старожелязната епоха, а през ІХ-VІІІ в. пр. Хр. се оформя вече триъгълната им плочка. Към ІХ-VІІІ в. пр. Хр., Гергова датира и намерените в Павелско и Лъкавица фибули с малки четириъгълни плочки и профилиран лък, украсен с два-три, рядко до пет симетрични или асиметрични пръстени. Фибулите тип “ладия”, намерени също в Павелско и Лъкавица, и широко разпространени в Южна България, Гергова датира към VІІІ-VІІ в., а към ІV в. пр. Хр. отнася намерените пак там фибули с голяма спирала и прав лък, украсен с повече пръстени.

• През 1966 г. във връзка със средновековния некропол и църква открити през 1960 г. в с. Хвойна Христо Джамбов пише: “Находките от църквата и некропола при село Хвойна хвърлят светлина върху интересна страница от историята на Средните Родопи в археологическо отношение. Почти всички намерени там накити са сходни с накитите, открити на други места в България и останалите славянски страни. Особено ярка е приликата им с вещите от българския некропол край град Ловеч - стъклените гривни, гривните с разширяващи се краища, гривните с четворно увита тел и тези, чийто краища наподобяват змийски глави. Датировката им се поставя в границите от Х до ХІV век. Наличието на средновековна църква и некропол край село Хвойна, с намерените в тях ценни находки, са доказателство за съществуването на едно значително средновековно селище на това място.”

• Край с. Орехово в местността Правцът (Пакювото) са намерени керамични късове със запазена бледожълта и кафяво-зеленикава глеч върху която личат вълнообразни, успоредни една на друга линии в тъмнокафяво. Според Недялка Петрова от ОИМ – Смолян тази украса е характерна за съдовете от късното средновековие. В същото село, местността Кошничар, се срещат глинени съдове от VІ-VІІ в. , които говорят, че тази местност е населена по това времето.

Посочените до тук археологически находки и недвижими паметници свидетелстват за наличието на живот на територията на съвременния гр. Чепеларе и в околностите му от епохата на неолита (VІ-V хил. пр. Хр.). Нещо повече, животът по тези места никога не изчезва от тогава до наши дни. Неоспорими доказателства са вече посочените археологически старини:

• В гр. Чепеларе: връх “Св. Илия” – ранно и късно желязната епоха (1200-500 г. пр. Хр. и V-І в. пр. Хр.); ІV-V в. сл. Хр. – могилен и плосък некропол; средновековен некропол – западно в града; средновековен некропол и селище – на 3 км южно от града; средновековен некропол – на 9 км от града; археологически находки от времето на Българското средновековие – посочени от В. Дечев.

• В селищата около гр. Чепеларе: късна бронзова епоха (бронзова епоха – приблизително 3200-1200 г. пр. Хр.), ранна желязна епоха (приблизително 1200-500 г. пр. Хр.), късна желязна епоха (приблизително V-І в. пр. Хр.) и антична епоха (приблизително І-VІ в. сл. Хр.)– с. Забърдо; ХІІ-Х в. пр. Хр. – некрополна могила в с. Павелско; ІХ-VІІІ в. пр. Хр. – Павелско фибули; VІІІ-VІІ в. и ІV в. пр. Хр. – Павелско фибули; VІ-ІV в. пр. Хр. – некрополни могили в с. Павелско и с. Проглед; късна желязна епоха – с. Острица; V-ІV в. пр. Хр. – некрополна могила к. к. Пампорово; V-І век пр. Хр. – крепост Зареница; V-І век пр. Хр. – Тракийска крепост в местността Иверце, с. Павелско; ІV-ІІІ в. пр. Хр. – археологически останки в с. Зорница; ІІ-ІІІ в. сл. Хр. – некрополни могили в с. Орехово; началото на V в. сл. Хр. – християнски некропол от местността Чернаки, между с. Павелско и гр. Чепеларе; Х до ХІV век. – Църква и некропол в с. Хвойна; глинени съдове от VІ-VІІ в. и керамични късове от късното средновековие – с. Орехово.

Произход на името Чепеларе

Единствения източник, от които можем да черпим информация за произхода на името на гр. Чепеларе, за съжаление отново е историята на Васил Дечев. Според него наименованията на много от местностите и планините около Чепеларе произлизат и са свързани със собствениците им юрюци през османския период, преди тяхното изкупуване от местните жители. И по-конкретно със селищата, около които са зимните пасища (кашлите) на посочените юрюци, където те прекарват по-голямата част от годината (с изключение на лятото, когото са в Родопите) или с местата, от където юрюците-собственици мигрират, за да дойдат по-късно в Беломорието и Родопите. Такива са местностите: Караманица от гр. Караман в Мала Азия; Боклуджа от с. Боклукьой, Гюмюрджинско; Чуфаджиица от с. Чуфаджилар, Гюмюрджинско; Кесариица от гр. Кесария в Мала Азия; Калфеница от с. Калфакьой, Гюмюрджинско и т. н.

През втората половина на ХVІІ век земите в Чепеларската котловина са собственост на юрюка Осман бей, който е от с. Чепелли, Гюмюрджинско т. е. там са неговите зимни пасища (кашли). Чепеларските си имоти Осман бей използва за летни пасища на своите стада. По това време на мястото на сегашния гр. Чепеларе съществува само заселище от летни юрюшки колиби, върху което в последствие възниква Белювската махала в Чепеларе т. е. почти в центъра на съвременния град. Юрюшките колиби в котловината месните хора започват да наричат Чепелли т. е. място на юрюците от с. Чепелли, Гюмюрджинско. Названието Чепелли постепенно в местния говор е трансформирано в Чепеларе, като то преминава и върху оформилото се след това постоянно селище при някогашните имоти на Осман бей.

Единственият документ, които може да бъде приведен в полза на хипотезата на Дечев е владалото за изкупуване на планината Хаджиица край гр. Чепеларе от 1729 г., където се съобщава, че хаджи Юмер от с. Чепелли, Гюмюрджинска кааза, от свое име и по пълномощие на другите съпритежатели продава за 800 гроша планината.

Административно управление на Чепеларе

След освобождението на Чепеларе на 16.01.1878 г., неговите жители вече са свободни, но не знаят какво да правят по-нататък. Десетина дни по-късно идва нареждане от Станимака да се стъкми общинско управление. На 1 февруари 1878 г. по-видните мюсюлмани и християни в Чепеларе се събират в къщата на Дечо Харитев и избират следната селско-общинска управа: председател (кмет) Дечо Харитев, подпредседател Сюлейман Милязим Ахмединовски; старейшини (членове): Атанас Манолов Кисьов, Тодор Атанасов Балджиев, Ахмед Кехая Тьотювски; писар (секретар) Иван Георгиев Найденов; пандури (стражари): Атанас Митев Пънев и Колю Мерджанов. Новите управници са утвърдени от Станимашкия окръжен началник Богдан Бракалов.

Рупчоската нахия е прикрепена към сформираното Станимашко окръжие, но то е временна административна единица и след няколко месеца е закрито. До края на месец ноември 1878 г. в Чепеларе не е установено нито едно държавно или околийско учреждение. В края на месец декември пристига приставът Никола Младенов с двама стражари (пеши полицаи) и открива полицейски участък. Това е началото на постоянна званична власт в целия Рупчос. Младенов остава в Рупчос до края на месец юни 1879 г., когато предава властта си на първия Рупчоски околийски началник Мехмед бей.

Източна Румелия е разделена в административно отношение на 6 окръга и 48 околии. Пловдивски окръг е разпределен на 6 околии. Временният генерал-губернатор на Източна Румелия генерал Столипин с Приказ № 55/10.05.1879 г., отпечатан във в. “Марица” от 18.05.1879 г., именува 6-те околии и определя техните седалища: Пловдивска, Конушска (Станимашка), Карловска, Овчехълмска с неопределено седалище, Кричимска – с. Кричим, Рупчоска – седалище с. Широка лъка.

С Приказ № 1/24.05.1879 г. генерал-губернаторът на Източна Румелия Александър Богориди (Алеко паша) прави изменение на административното делене на Пловдивски окръг. Посочените 6 околии са именувани и преразпределени: Пловдивска, Конушска (Станимашка), Карловска, Овчехълмска, Сърнегорска, Рупчоска.

За административно седалище на Рупчоската околия е определено с. Чепеларе. До края на месец юни 1879 г., околийските учреждения (без телеграфната станция и околийската училищна инспекция) са вече настанени в Чепеларе и функционират. Околийските учреждения се състоят от: Околийско управление, Околийски съд и Околийско бирничество.

Съгласно румелийският Органически устав населените места се делят на градове и села. За градове обаче са само тези селища, които са признати за такива от Османската власт преди 1878 г. Смяната на името на едно населено място или превръщането му от село в град е възможно единствено със закон. Общинското управление в градовете се осъществява от един общински съвет, с изборни кмет и помощници. В селата обаче това не е така. В тях се възстановява османската форма на управление, според която всяка религиозна или етническа група в селото, която не е по-малка от 1/3 от населението в него, има право на свое отделно, изборно управление. За отделно село се признава всяко селище, което има свое отделно землище и най-малко 50 домакинства.

Чепеларе, макар да е седалище на околия, е село, в което живеят хора от две различни религиозни общности – християнска и мюсюлманска и, съгласно Органическия устав, трябва да притежава две селско-общински управления – християнско и мюсюлманско. В края на 1879 г. е проведен общински избор според законите на Източна Румелия. Избрани са два общински (старейшински) съвета – християнски и мюсюлмански. Всеки от тях се състои от по седем члена. След избора старейшините избират измежду себе си кмет и помощници. Християнският старейшински съвет избира за кмет Костадин Х. Вълков (Диню Сивковски) и за помощник на кмета Дечо Харитев, а мюсюлманския – за кмет Салих Черкезът и Салих Молла Мустафов Вегов за помощник на кмета.

След приключването на Балканската война, на юг от билото: Момина вода – Рожен – Свети Георги – Караманджа (сега Мургавец) – Превала – Перелик е създадена Пашмаклийска околия (след това Смолянска), а на север Станимашка (после Асеновградска) околия, обхващаща поречието на р. Чепеларска. Селищата от поречието на р. Въча влизат в новоучредената Девинска околия. Границата между двете околии - Станимашка и Девинска, в района на Пампорово минава от връх Мечи чал на север по река Тераклийска на юг до вливането й в р. Стойченска. Оттам продължава на юг по т. нар. Касъмски дол и излиза на 2-3 км западно от връх Снежанка.